Тренировъчна площадка №1

Риого бягайки по едно време дойде тук. Той знаеше, че това е 1-ва площадка и беше разбрал, че вече има отбор. Сега оставаше да се запознае със съотборниците си и със сенсея. Момчето се спря някъде в средата на площадката и се загледа за сенсея или за някой от съотборниците му.

Момчето дойде и бързо зеленикавите му очи заиграха по поляната, търсейки сенсея. Пепеляво русата му коса закриваше едното му око, но това не му пречеше особено. Целта, с която бе дошъл на новата си площадка бе това, че иска да научи повече джуцута.. все пак едва ли се ставаше опитен нинджа само с трите начални.

-Хах, паднал ми се е добър сенсей. Сигурно с него ще мога да стана силен. - каза си Каши наум и реши да започва с тренировката без да отговаря на сенсея. Момчето от бавно мотане изведнъж прехвърли на бързо мотане. Всъщност той започна сега с 50 лицеви опори. Застана в добра позиция, приготви се и реши да започва. Момчето правеше една след една коремните преси опитвайки се да ги направи бързичко, защото сенсея явно искаше бързо да правят нещата, за да се морят много и да правят повече тренировки. Но все пак Риого внимаваше да не се преумори, защото му трябваха сили и за другите неща. Момчето без преумора правеше коремните преси и броеше всяка една. Като свърши той прехвърли на 60 коремни преси. Момчето легна на земята и си сложи ръцете на задната част на главата. Каза си "старт" и започна. Правеше ги леко бързичко с надеждата да свърши, колкото се може по-скоро. Знаеше че трябва да успее бързо каквото и да му струва. Нямаше да се даде да бъде преуморен. Стискаше зъби и правеше коремните преси. Можеше и малко да се е преуморил, но нямаше право да има почивки според сенсея. Но имаше достатъчно сили за още неща. Младият генин не след дълго успя да свърши и 60-те коремни преси. Той стана и леко започна да си взима въздух, но по едно време си каза наум:
-Неее! Нямам право на почивки! Трябва да покажа на сенсея, че не съм някой слабак! Не ми трябва почивка!
И при тези думи изведнъж Риого тръгна да обикаля из площадката. Момчето сега бягаше обикновено, за да не се мори бързо. Бягаше и броеше всяка една обиколка. Но все пак докато направеше 100 обиколки на площадката, имаше още доста време. Площадката на отбора му не беше никак малка. По-точно беше обикновена. Момчето бягаше и дишаше хубаво като си взимаше, колкото се може повече въздух. Генинчето не се предаваше. Знаеше, че може да успее да ги направи, колкото се може по-бързо и да продължи с чакра молда. Щеше само да си вземе 6-7 въздишки докато си избере дърво и докато го огледа. Това щеше да е добре за него. И най-малката почивка е нещо! Времето си минаваше а момчето все още правеше обиколки, но вече беше стигнал на повече от половината. Беше изморен вече, но продължаваше да бяга, само че намаляше скоростта си. След някъде 10 минути момчето най-сетне успя да направи всичките 100 обиколки. Можеше да се каже, че беше изморен, но нямаше шанс. Всъщност можеше доста да си почине, само че прав. това щеше да стане докато се концентрирва. След като се сети за това момчето се успокои малко и се приближи до едно близко до него дърво. Загледа се в него и реши да почне да го минава. Погледна големината на дървото и реши, че е добро, за да тренира Чакра молда. Взе си фубаво въздух и си затвори очите като направи и знака за концентрация. Почна да се съсредоточава като наум си представяше дървото, което не беше чак толкова важно. Докато беше съсредоточен и продължаваше да се съсредоточава, момчето започна да си събира достатъчното количество чакра в стъпалата на двата си крака. Вече беше готов да тръгва към дървото. Беше си починал значително добре, защото се концентрирваше около 2 минути. Изведнъж си отвори очите и се засили към дървото. Момчето щом наближи дървото, направи първата си крачка и се надяваше да успее да направи още крачки и така всеки път да прави все повече и повече, докато не се научи да върви по самото дърво без да пада и дори да стигне клоните, и да виси с главата надолу. Той всъщност вярваше, че може. Дишаше внимателно. Сърцето му биеше леко бързичко, защото беше все още малко изморен, но имаше сили за Чакра молда. На всяка крачка изпускаше равномерно количество чакра от стъпалата си с опита да се задържи и да може да направи още крачки нагоре. Той бягаше, но не бързо. Всъщност се опитваше да бяга по дървото, което щеше да се разбере след малко.

-Браво!Почти успя.Опитай отново.След това направи 50 лицеви.

От Разказвача:Получаваш +7 сила,+10 бързина,+2 чакра

"Така да бъде.." подшушна си момчето и се приготви за тренировка. На него не му се отдаваха много, много тези физически опражнения, но очевидно бе, че ще трябва да напрегне сили и да се постарае, стига да не иска да се излага пред новия сенсей. Сега предполагаше, че му предстоят лицевите опори. Едва ли щеше да вмъкнат някаква трудност за Кенсей, но все пак щеше да се постарае. А и наистина бе чувал, че чакра молда е една от най-полезните техники на шинобитата и няма велика нинджа, която да не е усвоила това умение. Отметна косата си назад и пое дълбок дъх, който бе последван от тиха въздишка. Видя, че съотборника му вече бе започнал с упражненията, така че нямаше смисъл и той да се бави. А пък после можеше сенсея да го научи на боравенето с катана.. все пак той бе дошъл главно заради това. Сведе колене и застана на ръце, а също така и връхчетата палците и останалите пръсти на краката му се добираха плътно до тревата. Бавно започна да приближава гърди до тревата, а след това рязко да се повдига. Първоначално го правеше съвсем бавно, колкото да може да привикне, но след няколко бройки успя да усили темпото, но умора - нямаше. Нито напрежение. Всичко беше съвсем перфектно. Вече мина 20 и все още не чувстваше и капка умора.. но в този смисъл това бе съвсем хубаво, защото разбра, че издражливоста му е доста голяма и това можеше да служи в много различни ситуации. Последваха още няколко, които бяха последвани от задъхване.. тежко.. в гърлото му бе засъхало по един доста кофти начин. Опита се да овлажни със слюнка устата си.. подейства, но минимално. Продължи с най-добрата си скорост. Скоро задмина 40те и все още не изпитаваше особено затруднение. Мусколите му бяха ужасно напрегнати и се опитваше да удържи до 50 без да спира за почивка, а и това си бе съвсем лесно. Сега обаче, след като успя наистина да им докара бройката без проблем, трябваше да премине към следващата фаза, а именно - коремни преси. Едно от най-омразните му опражнения, но все пак трябваше да го направи. Цели 60. С нежелание той седна на задника си, който плътно бе допрян със зеленикавата, а също така и леко влажна трева. Пое въздух, който бе последна от въздишка, която пък намекваше колко неприятно му е, но достатачно тихо, така че само той да си го чуе. Сложи ръце зад тила и легна. Започна бавно да се повдига, като знаеше, че темпото му е съвсем важно и бавното в случая можеше и да е по-полезно. Но той нямаше намерение да си напряга мусколите на корема чак толкова, защото бе правил това упражнение и болката, която се чувстваше над кръста за него бе доста непоносима. Стисна очи и докато все още държеше ръцете си зад врата, продължаваше да се повдига. Вече славно се подминаха първите 40, но уви.. оставаха още 20. Напрегна се до край и усили темпото в максимум. Скоро, съвсем скоро щеше да приключи. Нагоре-надолу! XD
Минути по-късно всичко това приключи и вече можеше да мине към следващото. БЯГАНЕ!
Повдигна се. Краката му заораха пръста под него и той затърка нервно крак. Хващайки една пръчка, той започна бавно да прави една дълга черта, която съвсем дискретно показваше началото на първия му вид тренировка. Пръчката влезна под първия слой пръс, а той с помоща на ръката си я придвижваше и направи чертата близо метър, метър и половина. Достатачна, за да може да разпознава, когато прави всяка една обиколка. Целта му бе няколко пъти да обиколи цялата площадка, като на всяка една обиколка си почиваше поне малко. Колената му се присвиха, като застанаха на около 2-3 нормални крачки разлика, а ръката му припряха съвсем леко чертата. След това повдигна леко таза, правейки може би идеалната състезателна поза, та да се изфука малко. След секунда в ума му се изшепна думата „Старт!”, а веднага след това изправяйки се на крака побяга напред, като ръцете му бяга вдигнати на нивото на гърдите, а лакетите съвсем присвити. Правейки съвсем не бързи движения, той се опитваше да завърши първата обиколка по възможно най-неизтощителния начин. Тя щеше да служи отново нещо като разгрявка за предстоящото. За сега нито напрежение, а да не говорим за умора... чувстваше се прекрасна, но само леко го притесняваше слънцето, чийто лъчи обгоряваха облаците, проправяйки си път напред и подготвяйки се да го съсипят. Е, какво по лошо от тренировка на слънце в най-висок стадий. Определено не бе едно от най-приятните неща или по точно, бе просто ужасно и се надяваше силно сгъстените корони от дърветата, да успеят да го предпазят от тази неприятна ситуация. Въпреки всичко, бе сигорен, че ще успее все някак да удържи положението. Половината от обиколка бе съвсем премината без особен проблем и скоро щеше да я довърши. Едва ли щеше да спира за почивка, защото умора нямаше дори и в всевъзможно малко количество и това не му беше в проблем, поне за сега, защото предстояха още няколко обиколки, а темпото във всяка една щеше да се увеличава максимално, докато не достигне максималното си ниво и не достигне лимита. Това определено бе доста рисковано, но ако наистина изпитваше голяма умора, почивката щеше да направи и то с удоволствие, за да може да е по-бодър в следващите си упражнения, които определено нямаше да са малки и елементарни. Предстоеше му още доста усилени тренировки, които бе замислил. Макар и след това, след тях да се чувстваше като парцал, важното бе, че щеше да закоравее и да стане доста повече физически заможен. За сега се справяше идеално, имайки предвид темпото и още няколко десетки метра го деляха от края на първата обиколка, а дори капка пот не можеше да се забележи по тялото му. С всяка крака, той мяташе свободно ръце, а след като достигна края на обиколката, застана точно зад линията и погледна съсредоточено. Бягането му определено се отдаваше, но само с такава скорост. Трябваше да усили наистина бързината, защото едва ли толкова бавен, щеше да постигне някакъв ефект. Той се нуждаеше от именно такъв. Реши да не спира инерцията си и веднага след като застана зад линията му, последователна крачка след това, сложи начало на втората му обиколка. Скороста, вече бе изключително повишена, но все пак не на максимум. След всяка една крачка, зад себе си оставяше прашно облаче, което се удължаваше все повече и повече. Ефекта, бе доста по забележим сега, когато скороста се повишаваше. Сега обаче се движеше наистина с голяма скорост. Реши да приключи и с това, за това напрегна мусколите на краката си и зафуча около площадката, като след краката му се образуваха димни облачето. Скоро всичко това приключи и стоте обиколки бяха задминати, а дозини капки пот се стичаха по лицето му.

А сега предстоеше чакра молд.
Сиреч - ходене по дървета. Е, не изглеждаше особено трудно. Само трябваше да му хване цаката. И така, напрягайки се, той застана на около 5 метра от дадено дърво и подложи линия на мястото си. Краката му бяха достатачно напрегнати от предишното упражнение и сега просто трябваше да се съсредоточи. Преглътна отново тежко и започна да се концетрира съвсем внимателно, така че да игнорира всичко от околния свят. Едва ли щеше да е чак толкова трудно да го направи, защото единствените хора, които бяха около него са единия съотборник и сенсея,а те си имат друга работа и едва ли ще почнат да разсейват някой ученик ,само и само за да провалят тренировката му. Очите му бавно се затвориха, а той не игнорира само тях двамата, но изцяло природата. Сигорен бе, че едва ли щеше да е чак толкова трудно. Всичко за сега вървеше максимално перфектно и нямаше никакви проблеми. Дори околната среда не му създаваше особени проблеми. Страхотно! Сега просто му оставаше да усъществи етапа - събиране и разпределяне на чакра. Вероятно това също нямаше да му окаже голяма съпротива. Просто поддържаше концетрацията си и бавно извличаше чакра от различните части на тялото и я прехвърляше в краката си, а по-точно в стъпалата. Правеше го със съвсем голяма лекота, защото тук концетрацията му помагаше и то доста. Извлече част от стомаха, защото там очевидно бе насъбрал повече и просто с помоща на контрола, който притежава бързо премести енергията, внимавайки да не прекъсна някоя вена или артерия, заради скороста, с която движи чакрата. Продължи, като взе и от двете си ръце, където също имаше малко в повече и щеше да му послужат. Сякаш нещо отвътре му споделяше колко точно чакра му трябваше и знаеше кога да спре. Точно сега. Количеството не бе голямо или малко, а по-скоро равномерно разпределено и нямаше как да се получи фал. Сега просто отвори очи и инстинктвино побягна към дървото. Стигайки до него, той направи първата крачка, при която изпусна равномерен поток чакра, а след това последва втора. Ако се задържеше на стъблото вероятно щеше да продължи на горе, изпускайки същото количество енергия.

Риого кимна на сенеся бързо и леко задъхан се премести на едно място пълно с пясък. Т.е. той беше вече върху пясък. Мястото не беше много голямо, но имаше достатъчно пясък за опитите му. Момчето си стисна очите и направи знака за концентрация с ръцете си. Така то почна да се концентрирва. Щом беше измислено от Казакагето, значи беше много трудно за начинаещи като него и другото момче, но трябваше да успее, за да покаже на сенсея, че може много повече от колкото той им каза преди малко. Младият генин се концентрирваше и в същото време започна бавно, по бавно да си събира чакрата в тялото. Опитваше се да си събере, колколо се може повече чакра. Не бързаше за никъде, защото не искаше първия му опит да се проваля. С първия си опит момчето трябваше да направи нещо, дори и да е малко. А сега беше ред да се опитва да движи пясъка. Ако успееше от първия път, това щеше да е много, ама много голямо постижение. Младото момче скоро привърши със събирането на достатъчната чакра и затова започна да я разпространява из цялото си тяло, и в същия момент се опитваше от тялото си да е свърже с пясъка. Целта беше да има чакра, както в тялото му, така и в пякъса. И така пясъкът щеше да може да бъде контролиран от самия Каши. Това джуцу щеше да е полезно да се защити от някоя техника, когато се бие на пясъмна повърхност, но първо трябваше да го научи. А това беше напълно трудно. Въпреки това младото момче полагаше усилия вярвайки, че джуцуту може да бъде научено и от един нов генин. Определено Риого мислеше, че джуцуту е силно, защото сенсея беше пропуснал в речта си нещо важно. Той беше казал "но все пак...", което сигурно знаечеше, че дори и да е измислена от Казакагето, той иска момчетата да се пробват да я научат. Каши продължаваше да прави това. Всъщност бяха минали около 2-3 минути, а имаше още, колкото си иска време за губене в опити. Генинчето не спираше да прехвърля чакрата от тялото си право в пясъка. Всичко наоколо бе спокойно и явно сенсея просто ги гледаше. Синекоското беше внимателен, защото един малък гаф можеше да му коства целия опит и после нанова всичко да преповтаря, което нямаше да е никак добре. Каши си представяше в ума как ще изглежда джуцуто, ако успее да го направи. Момчето имаше голямо желание да успее. Стоеше изправено и все още правеше това, което правеше. Сега обаче веле почна леко да се опитва да помръдне пясъка. Т.е. се опитваше да го контролира. Само, че правеше това внимателно. Искаше да успее безупречно да владее пясъка или поне да е горе-долу добре. Т.е. да му е достатъчно да се защитава или каквото се правеше със самия пясък, когато човек може да го контролира. Каши не си отваряше очите, за да бъде добре съсредоточен и да може да успее с контролирането. Доста време вече бе минало, но все още нямаше час. Обаче това не беше важно. Каши си помисли:
-Продължавай, продължавай! Скоро може да успея поне леко да контролирам пясъка и така да продължавам да се опитвам все повече да го контролирам. Ако опитът ми не се провали, значи ще мога само с един опит да се опитвам да контролирам пясъка. Сега може да го контролирам малко, но ще продължавам да се опитвам да го контролирам. Не мога да видя дали контролирам пясъка, но съвсем скоро сигурно ще усетя, ако това стане.
Каши беше много сигурен, че ще успее, защото вярата беше в него, а и знаеше че Чакра молда му е подсилил концентрацията на чакра.

ПП.-Хей, аз не разбрах какви статове получавам?
А и междодругото, ако смяташ да ни учиш на това, което Гаара може с пясъка по-добре недей. Това неговото по скоро е Kekke Genkai и само неговия род може да притежава нещо подобно. Да има все пак някакъв реализъм .

Акира:Минавате 1-ви левъл и сега сте втори.Това е което получихте.

"Да оправлявам пясъка ли? Та това е невъзможно. Чувал съм,че Гаара-казакаге има тази сила, но само той я притежава. Колко ли е силеен... Очите му примигнаха няколко пъти, а той се съсредоточи и прехвърли замислите си върху тренировката, която трябваше да направи. Отново се напъна да преглътне, но дори не разполагаше със слюнка, защото устата му бе пресъхнала доста в повече. Запретна широко ръкави и се подготви за нужното. Попринцип бе обграден от пясък, за това направи с ръце една солидна купчинка и започна да се концетрира. Не му беше никак трудно. Знаеше, че няма да постигне нещо особено, все пак за да контролираш пясъка .. трябва да ти се заложено в кръвта, а при него не бе така. За това реши просто да продължи по заръките на сенсея.. може би това си бе тренировка за контрол. Знае ли човек. Ръцете му се изпънаха напред, заставайки в пряко вертикална позиция и той започна да си мъкна под носа, като се опитваше да се концетрира максмално много, въпреки че знаеше, че това е една съвсем трудна фаза, но и в същото време лесно постиживам. Отне му около минута-две, за да се съсредоточо както трябва, а след това забоде крак в пясъка и започна да събира чакрата си. Знаеше едно. Не трябваше да има пряк контакт с пясъка, който смята да използва, което ще рече че е просто невъзможно. Интересно му бе как ще стане всичко това, дали изобщо ще има минимален ефект? Тук Кенсей го обхващаха известни съмнение, които бяха съвсем нормално за някой трезво мислещ човек. Задълбочи мисленето си, докато бавно усилваше циркуляра на чакра. Усещаше как корема му пулсира със силата на сърцето, а това бе сериозно ненормално. Трябваше да намали честотата на чакрата си, защото можеше да се получи някой наистина неприятен фал и на тогава.. щеше да я фтаса. Но подобно нещо Дайске не би позволил. Никога. Просто знаеше кога да спре и кога да продължи. Ето това беше заложено в кръвта му, още от като семейство Даске се сдобиха с пеленаче. Може би силния потенциал, който имаше майка му като доста силна нинджа, бе по кръвна линия. Личеше си, че си пада леко ленивец, но все пак се стараеше да се справи с всичко и да огоди на всичко. Такова му бе задължението преди да реши да се обучава като шиноби. Сега обаче имаше какво да постигне в живота и смяташе да даде всичко от себе си и скоро "кариерата" му като нинджа от Суна да просъществува. Въпреки това имаше още доста и не трябваше да мисли толкова за бъдещето. "Живей на момента"- гласеше поговорката, която до скоро бе започнала да олицетворява Кенсей.
Усещаше как бавно успява да засили чакрата си в максимална честота, но не мина много време и вече се чувстваше готов да усъществи опита си. Напрегна цялото си тяло и за част от секундата изпусна цялото количество чакра, която смяташе че му е нужно, така че енергията му да се свърже с пясъка и знае ли човек.. да подобри контрола си.

Каши Риого кимна на сенеся и реши да започва да се катери на дървото с Чакра молд и да се опита да се изстреля напред. Момчето по някаква причина вече не беше изморено. То започна да се концентрирва. Вече бе научило Чакра молда и щеше да може да се изкачи, но проблема беше да се изстреля. За изстрелването щеше да ум е нужна тренировка. И това правеше в момента. Каши беше, както винаги със затворени очи и стоеше със знака за концентрация. Имаше чакра, която да използва за Чакра молда и разбира се - енергия. Младото момче беше спокойно и не му беше до бързане. По едно време почна да си събира достатъчното количество чакра в стъпалата си с надеждата то наистина да е достатъчно. Събираше и събираше без да се отказва, защото дори и да искаше, това нямаше да може да стане. След известно време, с пълни с чакра стъпала, момчето почна да си концентрирва самата чакра. Шинобито беше концентрирано и концентрирането на чакрата беше лесно за него. По едно време си отвори очите и погледна към дървото, но направи всичко това бързо, защото чакрата му в стъпалата можеше да се махне, ако не се използва бързо. Затова синекоското веднага се стрелна към дървото и след като направи първата крачка продължи и с другите крачки надявайки се, след като го е научил, да може този пъът да го направи. Т.е. да успее дас е задържи на дървото и накрая като стигне по-нагоре да се изстреля. Но Каши вместо да върви по дървото, бягаше. Крачка по крачка изминаваше на можеби около 15 метровото дърво. След всяка крачка момчето изпускаше определено количество чакра от стъпалата на краката си. Момчето си каза наум:
-Пощи стигнах към края на дървото. Трябва само да спра, да клекна леко и да се засиля напред, т.е. да се изстрелям напред като изпусна останалото ми количество чакра в краката. Дано да успея. Ако това не стане ще опитам пак. Но сега както съм тръгнал от първия път да правя някои неща, ще е добре и това да е от първия път. Е, всъщност няма значение. Важното е да го направя бързо, независимо че не обичам да бързам. Така ще имам повече неща за учене.
При тези думи младият шиноби веднага спря обаче много бързо, за да клене леко и да се изстреля бързо напред. Това и направи. Всъщност той се опита да се изстреля напред. Ако нещо се провалеше, сигурно щеше да падне и думата, с която щеше да се опише картината, щеше да е "болка". Младият Риого си изпусна останалото количество чакра от краката. То беше колкото още за 4-5 стъпки. Направи това, за да има по голяма сила с изстреля си, но нищо не беше сигурно все още. Отново момчето си продума наум:
-Да, да! Само едно хубаво изстрелче напред. Ето така, пощи успях. Ох, всъщност още не съм свършил изстрела си. Само още няколко метра да измина напред и няма да се проваля, и ще мога да се приземя на крака. Ако това не стане, занчи ще боли, предполагам!

-Да, сенсей! - каза силно Каши и тръгна към Казакагето. Момчето вървеше бързо, но не бягаше.

-Сенсей, не искам да ви прекъсвам.. но не може ли да ме научите на някое по-свястно джуцу?- промърмори Кенсей и подгледна замислено сенсея.