КоКуЗоКу

Якан седеше зад една от скалите, изграждащи лицето на Йондайме-хокаге и оглеждаше с бякогана си селото. Очите му му напомняха за страната в която беше отрасъл, но сега чувствата му нямаха значение. Местата на които можеше да получи информация бяха малко, но той беше достатъчно убедителен, особено като се знаеше, че някои от тукашните нинджи притежаваха неговия поглед.
Той внимателно разучи селото и околностите му. Дълго време беше обикалял по горите му, все още не беше влезнал във самото село, това щеше да стане утре. Слънцето залязваше, беше време да открие лагера и да отиде при Нейм за да докладва каквото беше видял.
Много скоро двамата седяха пред огъня. Той говореше тихо, но Нейм го чуваше и разбираше:
- Хората едва ли знаят нещо. Предполагам че го крият от жителите. Вероятно част от нинджите могат да знаят, но първо ще трябва да се уверим в това. Ако се окаже вярно... отвличането не е трудна работа, а отговорите ще ги измъкнеш с лекота. Преди това обаче ще проверя на няколко места. Тук има хора със очи като моите, може би ще успея да се промъкна дори в архивите на селото и да разбера къде се намира. Ще потърся и в библиотеката нещо за него.
- Добре. Сега да спим.
Докато тя легна той остана да пази. Беше рисковано да остават незащитени при бродещите из гората патрули. Той погледна нагоре. Тук звездите бяха големи и ярки. В неговата страна не беше така... Там никога не беше облачно, но звездите сякаш бяха по-далечни. Якан извърна глава. Не му се мислеше за онези хора...

През нощта двамата се смениха. И Якан имаше нужда от почивка. Когато тя свърши той отново трябваше да тръгне. Днес щеше да влезне във селото и да прерови билиотеката. Щом премина портите. Започна да се лута. Просто имаше чувството че някой го следи, искаше да избяга от тази опасност. В крайна сметка се насочи към библиотеката. Беше му разрешено да посети само един от секторите. Не че той беше малко. В него се съдържаха книги ... прекалено много книги ... които щяха да са му от полза. Това село съдържаше в себе си много тайни, от които повечето бяха джутсутата, за които четеше. Информацията беше оскъдна, но в Него се съдържаше нужната информация. Той трябваше да открие къде се съхранява... Тогава очите му попаднаха върху тази дума. В един от ъглите на книгата със съвсем ситен шрифт пишеше "Хокаге 539". Това можеше да е... нещо. Провери кой е авторът и. Някакъв си Учиха.
- Учиха - промърмори... Та това беше... - Хокагето! - Да, това беше сегашния владетел на Коноха. Но как щеше да му помогне това? Не можеше да отиде и да го попита... Той въздъхна и се насочи към следващата книга.
През миналия век е бил съхраняван в един от архивите на Коноха
Иха, ето това си беше точна информация. Но следващите няколко страници липсваха... Щом се говореше за "миналия век", значи сега беше на друго място... Но...
- Ар..хива. Това е! Там ще разбера... - "Остава да разбера само как да се промъкна там" - В Коноха бше останал само един действащ архив, но да влезнеш там... беше трудно. Прегледа някои страници отново. Спря се повторно на цифрите на книгата от Учиха.
Хокаге 539 миналия век...
Той се усети.. Събра две и две и...
- Хокаге 539... Невъзможно... Трябва да проверя.


- Разбрах те. - заговори след като чу всичко Нейм. Бяха почти сигурни, жалко че в стаята не можеше да прониква джутсу, иначе щеше да е напълно безопасно за тях. - Но няма да го направим. Не още. Не може да е толкова лесно. Тези цифри... Не са както трябва.
- Откъде знаеш?
Нейм му обърна гръб. Нямаше намерение да му разкрива още от миналото си... не и сега. В съзнанието и се оформяше планът... Якан си мислеше, че Той е в 539 кабинет в офиса на кагето, но...

- Разбрах го. - каза на сутринта. - Да вървим. Време е да свършваме. Приготви се за битка и дълго бягство.

Двамата седяха пред офиса на кагето. Но вместо пред 539 Нейм спря пред...
- 953. Това е.
Тя посегна към дръжката.
- Чакай! Защо...
- Няма номер 539. Но знам къде е Той. 953. 1953 е датата на издаване на онази книга. Тази стая също е защитена от джутсу. Миналия век. А той властва сега нали? Той е преместил свитъка тук. И е запечатал подсказка в книгата си... Всъщност само в това няма логика. Както и да е.
- А ти откъде знаеш?
Нейм разби вратата.
- Не съм за първи път в това село - Тя показа очите си зад качулката и го прониза с тях. Той просто кимна. Нещо записка. Алармата.
- Трябва да действаме бързо. - Те го откриха - Свитъкът! Да вървим.
Нейм докосна стената. Тя за секунда се обви от кристал и се пръсна. Двамата скочиха и забягаха. След тях вече тичаха няколко нинджи. Те едва ли са имали време да разберат какво бяха откраднали затова и не бяха пратили много хора, но когато видеха какво липсва щеше да е късно.
- Ти бягай. Върви към местността на звука и ме чакай в покрайнините и. - Тя хвърли свитъка към него. Спря и се обърна. Историята се повтаряше. Същото му каза и когато напускаха неговата страна...
Кристал обви телата на преследвачите и. Беше лесно да се справиш с тях... Но тя трябваше да побърза.Трансформира се, трябваше да бяга от тук. Но не можеше да допусне шпиони. Първо щеше да пообиколи за да се оттърве от всички. След това щеше да намери Якан. Който едва ли щеше да спре да тича преди да пристигне.

Минаха се почти два дена, когато Якан достигна до Отогакуре местността. Беше сигурен че Нейм ще се върне скоро, но трябваше да е готов и за нападения над него. Вечерта дойде...

По пътя си Нейм оставяше затворените си преследвачи или ги убиваше. Не и пукаше. Беше убила достатъчно хора, за да спре да мисли за това.

- Пътищата ни отново се разделят... - Те отново се бяха събрали.
- Защо трябва да тръгвам? Ще дойда с теб и ще ти помагам във мисиите. - Да той все още беше малък за да разбере, че дойдеше ли с нея го очакваше смърт. Той наведе глава.
- Разбирам...
И изчезна. Обичаше да си тръгва така. Но това беше добре и за нея. Под качулката проблеснаха очите и. Тя грабна свитъка и тръгна към Кокузоку.